„ВОЙНАТА В ТРОЯ” („ТРОЯНСКАЯ ВОЙНА”)
Андрей Георгиев Андреев (1943-2021 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Терджиман Кырымлы
Андрей Андреев
ВОЙНАТА В ТРОЯ
1.
Не можем боговете да надвием,
за любовта щом край са отредили.
И тази чаша трябва да изпием,
тъй както всички други сме изпили.
Троянските коне десетки бяха,
а не един-единствен като в Троя.
И войните, макар че храбро мряха,
честта си само защитиха в боя.
Не зная кой загуби и спечели,
когато свърши изведнъж войната,
ала лицата бяха страшно бели
и кървави до черно небесата…
Легенди после Троя ще прелиства
и ще ровичка старите руини,
на любовта лицето да очисти
от кал и пепел, трупани с години.
Нали така и тя ще съществува
и дните й ще са благословени,
докато има сили да воюва
със времето за своите Елени.
Но днес над Троя само дим се вие,
а ти дори за сълзи нямаш сили…
И тази чаша трябва да изпием,
тъй както всички други сме изпили.
2.
Макар да е изпратило небето
отдавна знак за мирен сън и труд,
пътеката Монтеки-Капулети
все още е скована в мрак и студ.
И както мъдростта да ни говори,
че други времената са били,
едва ли слънце ще я стопли скоро
и пролетният дъжд ще я вали.
Във старата Верона вековете
не изсушиха и до днес скръбта
и Троя още диша с ветровете
на най-горчивата сълза солта.
Но що са скръб и сълзи, щом лъжата
е разпростряла пипала навред,
и що е чест, безчестие, когато
начело е на войнствата безчет?
И с теб поне – горчилката изпили,
в настръхналия от враждебност свят
във себе си дано намерим сили
да помълчим пред срутения град.
3.
Войната свърши, всички оцелели
си тръгнаха от бойните полета.
И само тук-таме димяха бели
главни от изгорелите дървета.
Угасваше наоколо пейзажът
и с вечерта се връщаше покоят,
а нямаше кому да те разкажа
освен на оцелелите във боя.
И те ме слушаха, тъй никой скоро
така не ме е слушал, и смутено
ми махаха, че ме разбират – борът
със връх зелен, със жълти вейки кленът.
Изгряваше пред мен на изток знакът
за мирен сън и труд и към небето
звучеше песен в светостта на мрака,
погалил пепелта на вековете.
Пристъпих и докоснах с длан листата
и на хиените загърбил воя,
солта преглътнах и изпих сълзата.
И паднах сред руините на Троя.
Андрей Андреев
ТРОЯНСКАЯ ВОЙНА (перевод с болгарского языка на русский язык: Терджиман Кырымлы)
1.
Богов не превозмочь: они убили
саму любовь – без песен как без боли;
и эту чашу выпьем, как испили
уж не одну – очередную что ли.
Конь не один был. Гибли смертью храбрых
одни по чести – конники иные,
поскольку торг и на войне оправдан,
жили отважно – честь свою вверни им.
Конец войны что край самой природы:
под дочерна кровавым небом в теле
не знаю, победили чьи народы,
но лица всех ужасно побелели...
О нас легенды сложат чьи потомки,
руины раскопают и расцветят
– любовь; и та споёт уже негромко,
за всё давно негромкое в ответе.
О нашей я... возможно, есть иные,
по силам биться с веком за Елену
иную же, и воинства верны им,
и море крови свежим по колено.
Над городом дымы как жили-были;
слёз нет как слов, вопрос лишь в том, доколе:
и эта чаша выпита; испили
уж не одну – очередная что ли.
2.
Спустя века и много миль на запад –
в Вероне, например, всё та вражда:
руин троянских неизбывен запах
в цветущих кровью розовых садах.
Здесь трусость в тоге мудрости о прошлом
на поводке у подлости скорбит –
действительность в халате пошлом
велит любовь из принципа убить.
И хоть руины дымные не рядом,
и с миром грозди благодатных лоз,
в средневековых подслащённых ядах
горчит до вопля соль античных слёз.
Что правда, честь, достоинство и святость,
коль кривда и бесчестие везде,
и мерзость возвышается распятьем,
и у корысти праведность в узде?..
Верона, не разрушена войною,
расколота пороком и враждой,
о чём смолчимте в деланном покое:
войны роскошной лучше мир худой.
3.
Войне конец – и все, кто ещё в силах
ползут с полей сражений до победы;
пожарища погода не гасила:
дымят ещё: черны, серы и седы.
Покой вернулся с вечером погожим,
но тишина – мертвецкая – не пела:
птах не осталось выживших, похоже,
в кустах, в деревьях – раненых, горелых.
Я им заисповедовался, плача –
сосна и клён кивнули мне ветвями:
никто меня не слушал так, а значит
созрел я пасть и в землю корень память.
И я смирялся с тем, что дню начало
без нас, калек и дереву нелепых,
и аллилуйя тьме во мне звучала,
и ночь ласкала подостывший пепел.
И я коснулся листьев уцелевших –
гиена взвыла где-то за спиною –
и умер, хоть деревьями утешен,
убит богами, памятью, войною.